Мегалитното светилище "Скрибина" е
разположено в близост до с. Крибул, Гоцеделчевско.
Скално-изсечените кръгли жертвеници и откритата антична керамика го
отнасят към тракийската древност.
Мегалитното съоръжение е
разположено в естествена дъбова горичка. В сакралната територия се
влиза между два скални блока, като върху по-големия се наблюдава
скално изсичане - жертвеник. В центъра на свещената територия е
разположена огромна скала, в която е пробита скална арка,
ориентирана на североизток/югозапад към ранните изгреви на
слънцето.
Светилището представлява
изключителен интерес заради практикуваните и в наши дни тук
лечебни ритуали, включващи обредно провиране през скалната арка.
Това е най-известната в региона провирачка, чрез която се лекува
женско безплодие, психически заболявания (т.е. заболявания на
душата), но и всякакви други болести.
До святото място води нарочна жена.
Тя е посветена - получила е правото да извършва лечебния обред по
наследство от майка си или от много близка кръвна родственица.
Първоначално жената извършва обредно измиване на тялото си, защото
както тя, така и онзи, който предстои да се лекува, трябва да с
ритуално чист. След това повежда болните към светилището, което
отстои на около 3.5 км северозападно от селото. Пътят минава през
скалистата местност "Кара кая".
Лечебният ритуал има определена
последователност. Достигнали местността Скрибина, лечителката
оставя болния при входа на сакралната територия. Слиза сама до
огромния камък с пробитата в него скална арка "да се обади, че
има хора". За целта се приближава и хвърля три камъка към
скалата. После застава до самата скала, удря с тояжка поставената
там стълба и призовава "Ако спиш, събуди се, ако си далеч -
ела, да дадеш лек!" На въпроса" "Защо го правиш?" тя
отговаря: "Аз на стопанина се обаждам, който лекува..."
Стопанинът всъщност в представите на местното население е огромна
черна змия. Така става ясно, че лекува не камъкът, а голямата черна
змия, която живее тук. Според някои местни народни представи,
записани от нас, тя е огромна, космата и дори има брада (АКНЕ 2002:
1-10).
След това
лечителкатакани болния да отиде при нея. Измерва с
червен конец ръста му и поставя конеца върху стълбата или върху
скалата и се качва на площадка, разположена южно от арката.
После заобикаля и се качва върху високата площадка, разположена
южно от арката, почти на върха на скалата.
Болният преодолява
двуметровия отвес до отвора в скалата по съвременна дървена стълба.
Провира се през просвета и казва "Лек съм дошъл да
търся, лек да найда!" Според народната вяра той ще
оздравее само ако камъкът го "стисне". Възрастната жената,
ръководеща обреда, задължително му подава ръка и той също се
озовава на скалната площадка до нея. След това оформя около него
ритуален кръг от кълчища и ги запалва. ДоСлед това хвърля трохи
върху скалната площадка с думите: "Да има за
пилците". Болният от своя страна оставя монети
върху скалата. Сваля старата си връхна дреха, която предварително е
облякъл върху нова, преди началото на обреда и я оставя върху
скалата или върху зелено дърво. Вярва се, че с нея оставя старата
болна същност. Провира се обратно през по-малка арка, сега в посока
север и надолу, като отново се оказва в изходна позиция при
началото на стълбата. Обредът се извършва още два пъти, като
болният прави на практика три ритуални кръга наляво по сакралната
територия (Марков 2005: 63-66)
Краят на лечебния ритуал е белязан
от ритуално опалване на арката, заместено в наши дни с гърмеж на
пушка или пиратки. Болният излиза от святото място, без да се
обръща, като хвърля камък назад с надеждата, "да не се върне
вече тук", т.е. народното тълкуване е, че вече е получил
здраве.
При анализа на представената
магическо-лечебна практика на първо място трябва да се отбележи, че
в структурно отношение лечителката от позицията "горе" при
маркирания със скално изсечен жертвеник вход на сакралната
територия на светилището, слиза до скалата с арката и застава в
позицията "долу", което в пространствено-семантичния план на
митологичното мислене отговаря на подземния свят. Това е мястото,
където живее голямата черна змия, която трябва да бъде извикана
чрез обредни действия и чрез магическата словесна формула. В такъв
смисъл като тип обред това викане на хтоничното божество твърде
много прилича на викането на оттеглилия се под земята, вечно умиращ
и възраждащ се бог на бурята.
Следващият съществен момент е, че
тук не лекува камъкът, а лекува голямата черна змия - митологичният
стопан на мястото. Тази представа е тясно свързана с образа на
сакрализираната змия от Западните Родопи и с широко
разпространеното не само тук вярване, че всяка къща, имот, синор,
местност, извор и дори църква си имат стопанин, който най-често се
мисли в образа на голяма неотровна змия - смок. Изключително важна
е народната представа, че змията може да бъде сайбийка на черква,
на храм, каквато всъщност се явява голямата черна змия стопан на
светилището в Скрибина.
Едва след като бъде извикан
митологичният стопан, започва същинският лечебен обред. Лечителката
взема мярка на ръста с червен конец. Обредът е съизмерим с
премерването на сянката на човека и магическото отнемане на душата
му при обичая вграждане на човек/сянка на човек от българската
народна култура, на чийито античен произход обърна внимание още М.
Арнаудов (Арнаудов 1972: 428- 435; Николова 2005: 21- 46). В
изследвания ритуал по този начин се създава магически двойник на
болния, който остава в подземния свят, в отвъдното. Обредът е
семантично съизмерим с ритуала по погребването на пръчка с
дължината на близнак, когато другият брат е починал.
Следва ритуалното изкачване по
стълбата нагоре към светлия просвет в скалата, която от своя страна
се явява символ на космическата планина. В структурно-семантичен
план това изкачване представлява изкачване по склоновете на
космическата планина, равносилно на духовно и религиозно
извисяване. Многобройните каменни стълби от тракийските светилища,
служещи за преодоляване на двете опозиции в сакрализираната скала -
"горе" и "долу", както и редица аналогични антични сведения са
сериозни свидетелства за функциите на стълбата и движението нагоре
към небесното пространство в древнотракийските митологични
представи.
Специален интерес представлява
актът на провиране през скалната арка. Необходимостта скалата да
"притисне" болния може да се тълкува като ритуално сливане с
сакрализираната скала, символ на космическата планина и подредения
Космос (Елиаде 1995: 245-273). Възможно е обаче, провирайки се през
дупката, болният да повтаря движението на митологичния стопан на
святото място - огромната черна змия. Такова тълкуване позволява
свалянето и изоставянето на старата дреха, което в семантичен план
твърде много напомня за ежегодната смяна на старата кожа на змията,
провирайки се през земните дупки и процепи. Смяната на кожата,
която, както според древните митологични представи, така и според
традиционните народни представи на българите, осигурява на това
митологично същество безсмъртие (Беновска- Събкова 1992:29).
Обредното опалване на арката с огън
трябва да се свърже с очистителната сила на огъня и с очистителните
практики, особено характерни за древноезическите свети места. В
тази връзка, както и във връзка с ролята на огнения кръг от обреда
в Скрибина, интерес като паралел от българската народна култура
представлява описаното от В. Дечов традиционно лекуване на овцете,
посредством огнени арки при епидемични заболявания в Средните
Родопи (Дечов 1903:90), аналогичните описания за лекуване на чума
по говедата в Кюстендилско (Иванов 1918:147), загарянето на хора
след провиране през землена арка в корените на орех от Македония и
т.н. Митологичната представа е много стара и намира паралели
например в опита на Деметра да обезсмърти Демофонт в Елевзина,
поставяйки го в огън (Apollod. 1. 5. 1), както и в аналогичните
опити на Tетида да премахне смъртната същност на Ахил (Apollod.
3.13.6). В този дух - като обреди на преход тълкува и Сл.
Гребенарова ритуалните опалвания като цяло в българската народна
култура (Гребенарова 1994:110-151). На практика опалването може да
се мисли като предаване на божествения огън, който за
индоевропейската древност е Агни - божественият посредник между
хората и боговете, осъществяващ прехода между тях в рамките на
обреда. Точно като посредник между този и онзи свят познаваме огъня
и от описанието на Херодот на прочутото древнотракийско светилище
на Дионис Сабазий (Gdt VII, 111).
Tака става ясно, че в наследените
от тракийската древност лечебни култово-обредни практики в Скрибина
се практикува едновременно култ, наследен от един божествен
персонаж, който има едновременно и хтонични змейски черти и соларна
характеристика. При това хтоничните обреди са свързани с позицията
"долу" - в подземния свят при основата на скалата, а соларните
култови практики се извършват "горе" на върха на скалата,
символизиращ върха на космическата планина и небесните селения. В
литературата отдавна е известно, че този митологичен персонаж,
който има и соларни, и хтонични черти, покровител на плодородието и
благополучието, притежаващ и лечебни функции е тракийския Дионис
(Фол 1994:280-281, Попов 1995:38). Това е върховното мъжко божество
в Тракия, което във всичките си хипостази най-често има зооморфна
характеристика на змия-змей или най-малкото този митологичен
персонаж е негово свещено животно.
Народното тълкуване на поставянето
на монети върху скалната площадка в Скрибина e, че болният ги
оставя в дар, "плаща си" за здравето, което е получил. Тук е
мястото да се обърне внимание на засвидетелстваното многократно по
археологически път присъствие на монети, поставяни като дар в
тракийските светилища (Филипова, Прокопов 2008: 165-178) -
практика, която по-късно е адаптирана и от християнската
религия.
Значително по-голямо внимание в
Скрибина заслужава провирането на участника във лечебния обред през
втората, по-малка арка, този път в посока надолу и на север, след
като е приключил обредът върху високата площадка. Преминавайки през
това последно изпитание на терена, той се озовава отново в
позицията "долу", при фундамента на скалата и началото на стълбата,
а в структурно семантичен план - в подземния свят. Тук специално
трябва да се обърне внимание, че движението е наляво, тъй като в
символно-митологичен план това е посоката на движение към отвъдното
и към смъртта (Теодоров 1999:50-55).
Погледнато в структурно-семантичен
и функционален план, в магическата лечебна практика, практикувана в
Скрибина наблюдаваме обред на преход, имащ всички характеристики на
артефакт от мистериално посвещение, произхождащ от тракийската
древност - обред, при който посвещаваният следва пътя на
божеството- змия: от подземния свят то излиза през отвора-арка и
достига до върха на космическата планина, т.е. до Небесните
селения, след което отново се връща в подземния свят. Така,
следвайки неговия път във вертикалната структура на подредения
космос, посвещаваният е опознал трите сфери на мирозданието по
обедно магически път - изоставил е старата си смъртна същност по
същия начин, както сакрализираната змия-змей изоставя своята кожа
ежегодно - и се е превърнал от обикновен смъртен в посветен в култа
към безсмъртието мист (Марков 2007: 211- 221).
Специален анализ заслужава и
ритуалното напускане на сакрализираната територия от участника в
обреда. Той е длъжен да се движи обратно към изхода на север и
нагоре, без да се обръща, хвърляйки камък назад с надеждата повече
да не се върне тук. Погледнато в структурно-семантичен план, вече
здрав = посветен, участникът в обреда на практика напуска подземния
свят, изкачвайки се нагоре към входа/изхода на светилището.
Движението твърде много напомня това на Орфей, излизащ според
античния мит от подземния свят заедно с любимата си Евридика по
една стръмна пътека нагоре. Аналог на нашия обред може да се намери
и в забраната, отправена към героя от подземните божества - да не
се обръщам назад, преди да напусне сакралната територия на
подземното царство (Овид. Метх. X, 31-67).
Според местните народни вярвания,
голямата черна змия често стояла на камъка при входа на
светилището. Така я виждаме и в друга функция - на пазител на
святото място. В образен вид и в почти същото положение ни е
позната като огромна змия, навита около дървото при жертвеника от
оброчните плочки с тракийския конник (Венедиков 1987:84-89). Трябва
да се отбележи също така и местната вяра, че змията стопан сама
избирала жената, която ще извършва лечебните ритуали. Показателен е
случаят, в който се разказва как старата жена-лечителка от село
Крибул била ухапана от същата тази змия. Тогава тя решила, че
змията стопан "повече не я иска" и не позволява да води болните
тук. Затова предава правото на своята първа братовчедка, а тя от
своя страна го предава на дъщеря си, която и досега извършва
лечебни обреди, т.е. налице е предаване на артефактите от
жреческите функции в рамките на един и същи род, при това по женска
линия.
Тук е мястото да напомня, че за
близки жречески функции на жена от светилището на Дионис Сабазий в
земите на тракийските сатри съобщава Херодот. Ал. Фол изказва
хипотезата, че става дума вероятно за сестрата на владетеля в един
определено царски култ. Пак той направи паралел с народния култ към
Св. Марина, мислена в южнобългарските предели като сестра на
Светока Илия (Фол 1994:188-294). Св. Марина, която според
изследването на Ив. Георгиева е наследила в култа си от
междуречието Струма-Места чертите на древната крито-минойска
богиня, покровителка на змиите и дивата природа позната от
гръко-римската религия като Артемида - е една от хипотезите на
Великата богиня в Тракия (Георгиева 1972:160-174, Попов
1981:102-105).
Изследването на вертикалния и
хоризонтален градиент на магнитната индукция по повърхността и
обема на скалите в Скрибина, проведено през 2012 г. с дигитален USB
3D магнитомер от доц. д-р Алексей Стоев и доц. д-р Пенка Мъглова от
Института за космически изследвания и технологии при
БАН, в рамките на научно-изследователския проект "Тракийски
светилища от Западните Родопи - ІІІ етап", показа стабилни във
времето и пространството аномални зони. Зоната на максимален
градиент на магнитното поле е в просвета на скалната арка.
Текстът е извадка
от:
Марков, В. (2007).
Културно наследство и приемственост Наследството от
древноезическите свети места в българската народна култура.
Благоевград: УИ "Неофит Рилски". стр. 236-238
Марков, В.
(2009). Културно-историческо наследство от култа
към сакрализираната змия-змей в земите на тракийските сатри.
Благоевград. стр. 73-82
Stoev, Al., Maglova, P., Benev, B.
(2012). Geomagnetic effects in the landscape and structure of the
megalithic sanctuaries on Bulgarian lands. In: Megalithic
Monuments аnd Cult Practices - Proceedings of the First
International Symposium Ancient Cultures In South-East Europe and
The Eastern Mediterranean. Blagoevgraf: Neofit Rilski
University Press. pp 256-264
Допълнителна
литература:
Генов, А. (2018). Обожествената
природа. Скални светилища от Рила, Родопите и Пирин. Велико
Търново: Фабер.
Марков, В., Ал. Гоцев,
А. Генов, Д. Спасова, Ан. Ифандиев (2021). Мегалитни светилища
от Югозападна България. Благоевград. УИ "Неофит
Рилски". Свали от
ТУК
Марков, В. (2010).
Древнотракийско наследство от българската народна култура.
Велико Търново: Фабер
Марков, В., Ал. Гоцев, Анг. Янков
(2003). Сакрално пространство в Древна Тракия.
Благоевград: УИ "Н. Рилски"
Спасова, Д. (2015). Етнографските
проучвания като принос в изследването на мегалитната култура. В:
Национална научна конференция "Интердисциплинарно
изследване на мегалити. Шумен: УИ "Еп. Константин
Преславски". стр. 27-39
Техническо оформление: Димитрия
Спасова